Гледам нагоре и си представям, как се изсипват блестящи парченца върху косата ми и полепват по миглите ми. Но всичко е просто грандиозен светлинен спектакъл, пред който се чувстваш мъничка черна точка, дребничка електрическа крушка, премигваща от вълнение.
Обожавам фойерверки заради усещането, че можеш да потънеш меко в небето, да се разтвориш в цветовете. Мислех си, че всъщност много често животът ни е подобна празна грандиозност, която наблюдаваме отстрани и си мислим, че сме замесени и важни, а истината е, че някой пали фитила и пуска за нас екрана. Жалкото е, че доста хора не осъзнават тая илюзия и си мислят, че избухват в червено и оставят светла диря зад себе си.
Замъкват ме директно след това в обезвъздушена, влажна студентска кръчма и съм твърдо решена да си ампутирам мозъка за няколко часа и да раздвижа сравнително ритмично крайниците си. Защото денят беше леш, мухъл и гъсеници (казвахме в първи клас). Бях смачкана като станиолово топче от омекнал и изяден набързо шоколад- Лицето Х с гадническо изящество зачерква целия ти труд, изсмива ти се в лицето и за да остана вярна на склонността си към метафоризиране: откъсва ти фитила и айде в коша, "нема место за гърмежи, моето момиче". Яд, яд на големи бучки.
Докато плащам втората бира покрай мен преминава Лицето У, мацката-тумор, която пуска отровни стрелички тук-там. И на която винаги се дразним, тя е като клонинг на всички онези хора, които по една или друга причина успяват да ти натровят почвите.
Докато мисля всички тия неща един пич се промъква зад мен, залепя ледена бира на врата ми и изкрещява "Geil, na?" , всичко се надига, настръхва и се усмихвам:) Да, яко е.
Яко е студенко, когато е горещо. Яко е да се стоплиш, когато навън всичко фучи. Яко е, че има хиляди хипотетични, анонимно-идентифицирани, толкова непотребни Лица-Тъпаци, които се мотаят по ландшафта. Яко е, че пускат по празниците фойерверки. Но най-якото е, че всичко това е толкова дребно и маловажно, преминава с такава скорост, че даже Вселената се спира да погледа.
Не стигнах до ампутации. Просто си пренастроих приемниците и отпих голяма глътка. Останалото свърши музиката.
Обожавам фойерверки заради усещането, че можеш да потънеш меко в небето, да се разтвориш в цветовете. Мислех си, че всъщност много често животът ни е подобна празна грандиозност, която наблюдаваме отстрани и си мислим, че сме замесени и важни, а истината е, че някой пали фитила и пуска за нас екрана. Жалкото е, че доста хора не осъзнават тая илюзия и си мислят, че избухват в червено и оставят светла диря зад себе си.
Замъкват ме директно след това в обезвъздушена, влажна студентска кръчма и съм твърдо решена да си ампутирам мозъка за няколко часа и да раздвижа сравнително ритмично крайниците си. Защото денят беше леш, мухъл и гъсеници (казвахме в първи клас). Бях смачкана като станиолово топче от омекнал и изяден набързо шоколад- Лицето Х с гадническо изящество зачерква целия ти труд, изсмива ти се в лицето и за да остана вярна на склонността си към метафоризиране: откъсва ти фитила и айде в коша, "нема место за гърмежи, моето момиче". Яд, яд на големи бучки.
Докато плащам втората бира покрай мен преминава Лицето У, мацката-тумор, която пуска отровни стрелички тук-там. И на която винаги се дразним, тя е като клонинг на всички онези хора, които по една или друга причина успяват да ти натровят почвите.
Докато мисля всички тия неща един пич се промъква зад мен, залепя ледена бира на врата ми и изкрещява "Geil, na?" , всичко се надига, настръхва и се усмихвам:) Да, яко е.
Яко е студенко, когато е горещо. Яко е да се стоплиш, когато навън всичко фучи. Яко е, че има хиляди хипотетични, анонимно-идентифицирани, толкова непотребни Лица-Тъпаци, които се мотаят по ландшафта. Яко е, че пускат по празниците фойерверки. Но най-якото е, че всичко това е толкова дребно и маловажно, преминава с такава скорост, че даже Вселената се спира да погледа.
Не стигнах до ампутации. Просто си пренастроих приемниците и отпих голяма глътка. Останалото свърши музиката.
